HpFans-Bg.com

“Yesterday is history, tomorrow is a mystery, today is a gift of God, which is why we call it the present.”
 
ИндексPortalGalleryВъпроси/ОтговориТърсенеРегистрирайте сеВходПророчески Вести

Share | 
 

 "Love is free" - фен фик

Go down 
АвторСъобщение
Гост
Гост



ПисанеЗаглавие: "Love is free" - фен фик   Сря 07 Яну 2009, 08:41

~~~ Предговор ~~~


„Защо все на мен трябва да ми се случват гадните неща? Нима съм го заслужила с нещо? Сигурно съм била грешница в предишния ми живот. Не би трябвало всичко на мен да се опира и всички да ме използват като долен парцал. Да ме търсят само, когато имат нужда от мен. И после да ме забравят и да не се интересуват от моите проблеми. Винаги аз трябва да съм насреща, а за мен? Нищо... Това ли заслужавам? Това ли иска Бог за мен? Да съм вечно страдаща, заради скрупулите на останалите..”
Такива мисли се въртяха в главата на едно объркано момиче. Зорница се разхождаше замислено в парка и не внимаваше къде стъпва. Беше напълно обзета от тези нечовешко тежки мисли. Затова и не видя огромният камък пред нея. Спъна се и падна тежко на земята.
-Ох, по дяволите.- извика момичето силно.
-Не е хубаво едно момиче да говори такива неща.-каза мъжки глас зад близките храсти.
Момичето се стъписа за момент, но бързо си възвърна самообладанието и рече:
-Кой сте вие? Излезте напред.
Зад храста, с грациозна стъпка, се появи висок и мускулест мъж, който имаше странно красив чар. Имаше кестенява коса, която стърчеше на всички посоки. В сревнение с него, Зорница приличаше на грозното патенце. С малкия си ръст за възраста и изключително непокорната и коса, тя беше много невзрачна. Стъписването на Зори отново се възвърна, но този път не от страх, а от изненада, колко красив е този мъж.
-Какво правиш на земята?-попита от високо мъжът.
-Ъъъ..съпнах се..-запелтечи Зорница, от което се почувства още по-зле.
-Ела-подаде си ръката и я дръпна с такъв замах, че момичето отново залитна. Рефлексите му бяха бързи и той я хвана за кръста, при което двамата се доближиха много. Сега тя беше кажи-речи в прегръдката му.
-Между другото не мисля, че се познаваме. Аз съм Даниел.-каза момчето и се усмихна закачливо, при което колената на Зорница поомекнаха.
-Аз съм Зорница. Не съм те виждала досега. От тук ли си?-попита тя и двамата тръгнаха по алеята.
-Ами не..от много далеч съм и едва ли ще ме видиш отново.-отговори Дани и се усмихна пак с тази закачлива усмивка.
-Защо? Тръгваш ли си?-попита обезпокоено Зорница.
-Не..аз винаги ще бъда с теб.-рече мило Даниел на ухото на момичето.
Още по-стъписана Зори се обърна назад, за да погледне право в очите Даниел, но от него нямаше и следа. Момичето се озърташе наоколо, но нищо не подсказваше, че човек е стъпвал по тревата зад нея. Сякаш Даниел беше потънал в дън земя. Зорница реши, че няма смисъл да седи още сама тук, а и се стъмваше вече. Затова тя тръгна към къщи, по-объркана от всякога. По едно време започна да вали ситен дъжд, който скоро се превърна в пороен. Именно чрез дъжда се изразяваше болката и мъката на момичето. Сълзите и се сливаха с водата, а косата и странно беше прилепнала по скалпа и. Нищо не можеше да изчисти тъгата на Зори. Тъгата по изгубеното...

~~~ Глава първа-Разкритието ~~~


Беше средата на юли и слънцето беше високо в небето, припичащо всичко на Земята. Небето беше безоблачно и по нищо не личеше, че нещо ще разклати спокойствието, което цареше в света на Зорница и семейството и. Момичето все още беше малко, не беше страдало толкова, колкото след време. И ако знаеше, че ще преживее всичко това, щеше да се наслади на всеки един миг от живота и тогава.
Детски смях огласяше улиците на Бруквил, квартал в южната част на Йорк. Зорница беше на осем години и майка и я учеше да кара колело без помощни. Улицата беше привидно спокойна и нищо не пречеше на двете да си прекарват добре. Докато не стигнаха до ъгъла и кола не се бе изпречила на пътя им. Никой не чу приглушения писък на малкото дете. Защото то вече знаеше какво ще се случи. Майката обви ръца около рожбата си и така остана беззащитена. Автомобилът направо връхлетя върху нея. Всичко стана за секунди, никой не разбра точно какво се е случило, докато не се чу тъжните ридания на Зори.
-Не, мамо...неее-викаше момичето.-Не ме оставяй мамо...Моля ти се..Обади се..
Зорница легна върху майка си и я прегърна нежно. Започна да я тресе, но нищо не помагаше. Всичко беше свършило. Вече нямаше да чуе пеенето и под душа. Нямаше да и се скара, за дето е изцапала целия коридор с кал. Нямаше да и даде съвет. Нямаше да бъде с нея. Светът се бе сринал за Зори. Нищо не интересуваше момичето, освен да седи до майка си, колкото се може повече.

*********

Слънцето отново беше високо в небето, но сега лъчите му не галеха веселите деца по улиците. Всичко беше потънало в някаква странна мъгла. Невидима мъгла. Мъгла, която може само да се усети. Мъглата на страданието.
Зорница се беше надвесила над дървен ковчег. От очите и се стичаха тежки сълзи, които свободно падаха на повърхността на вечния затвор на майка й. Тихи стонове се процеждаха буквално от душата на момичето. То непрекъснато повтаряше-Защо?Защо? Гробищата се бяха умълчали. Сякаш всичко наоколо споделяше скръбта на Зори.
Изведнъж някой я докосна по рамото. Момичето се обърна и въпреки обилните сълзи успя да различи, че това е баща и. Джеймс приклекна, за да се изравни с ръста на Зори и я прегърна окуражателно.
-Спокойно, миличка. Всичко ще се оправи. Ще продължим напред заедно.-започна да я успокоява баща и.
-Но тате...тя си отиде.-проплака момичето.
-Не, слънчице. Майка ти никога няма да си отиде. Тя винаги ще живее с нас.Ще живее ето тук-отговори баща ѝ и посочи сърчицето на Зорница.-Споменът за нея винаги ще е с нас-и в добро и в лошо.
Детенцето заплака още по-силно и сгуши в обятията на баща си. Той я погали по косата нежно и ѝ зашептя в ухото.
-Не се притеснявай, Зори. Успокой се.-Джонатан хвана лицето ѝ и я погледна в искрящо сините очи. Ах, колко бяха красиви. Същите като на майка ѝ. Не трябваше да се размеква точно сега. Разтръска глава, за да изтърси тези мисли.- Сега имаме по-важна работа. Трябва да вървим.
Изправиха се и хванати за ръка тръгнаха на някъде.Сълзите на Зори все още се стичаха по бузите и и тя не виждаше къде вървят, а и не я интересуваше. Вървяха дълго време без да продумат. Слънцето вече се скриваше зад хоризонта. В края на улицата свиха към гората. Любопитството на Зорница се засили. Никога не и разрешаваха да идва в тази част на квартала. Земята бе обрасла с гъст мъх и сякаш се стъпваше не върху почва, а върху пухкав килим. Отдавна слънчевите лъчи не пронизваха гъстите корони на дърветата. В делечината се чу вълчи вой и момичето се огледа тревожно. Погледна баща си, който до този момент не беше проговорил нито един път.
-Ъъъ..тате..къде точно отиваме?-попита го Зори.
-След малко ще разбереш, миличка. Имай ми доверие.
Навлизаха в гората все повече. Вече беше пълна тъмнина и на няколко пъти Зорница се препъна в корените, избили над земята. Дърветата вече бяха избили все по-близко един до друг и образуваха преграда към другата пътечка в ляво. Бухал избуха от едно дърво, което накара Зори да подскочи.
-Ето.. пристигнахме-каза неочаквано Джонатан.
Намираха се пред малка дървена къщурка на самия край на пътеката, която следваха досега. По перваза имаше множество цветя, които някак допълваха пейзажа наоколо. Така като я гледаше от страни на Зори и се струваше, че къщичката не беше по-голяма дори от всекидневната у дома. Тя хвана баща си за ръка и двамата тръгнаха напред. Джонатан почука силно няколко пъти по вратата и отвътре излезе нисък и сгърбен дядо. Беше плешив и очилата му висяха от връвката на врата му.
- Джо...Какво правиш тук?-ахна изненадано мъжът.-Случило ли се е нещо?
-Трябва да поговорим, Морис.-отговори мъжът и прекрачи прага.
Озоваха се в стая, обзаведена в старовемски стил. Прaво пред тях имаше камина, в която пукаше огън. Пред нея имаше меко на вид кресло и малка масичка, отрупана с какви ли не бисквити и сладки. До стената беше опряна голяма библиотека с купища книги. Те бяха толкова много, че някои от рафтовете се бяха огънали надолу.
-Зори, отиди навън за малко-каза Джон на дъщеря си. Щом момичето хлопна врататa мъжът се обърна към Морис-Сара почина.
-Какво?-ахна от изумление Морис и се хвана за сърцето. Падна тежко на креслото, а сълзите започнаха да се стичат по лицето му.-Какво се случи?
-Блъсна я кола.
-Не може да бъде.Такъв край за такава невероятна жена. Това е невъзможно.
-Знам Морис, но не съм дошъл тук само за да ти кажа това. Трябва да кажем на Зори за нас и за нашата мисия.
-Не не...-заклати глава Морис.-Не можем да я товарим с такава тежест от сега.
-Но тя трябва да я поеме тази тежест. Тя е предопределена да извърши това.
-Но тя е само на осем години.-запротестира Морис.-Прекалено е малка. Дори няма да разбера същността на мисията.
-Добре..може би си прав-склони Джонатан.-Но трябва да и кажем каква е. Все пак това и е в кръвта. Няма да остане скрито дълго време. Способностите и ще се развият и тя няма да знае какво да прави. Трябва да и кажем. Длъжни сме.
-Да..добре де..-склони накрая Морис, тъй като видя, че няма друг изход.-Ти си и баща и знаеш какво е най-добро за нея. Щом мислиш, че това е единствения вариант, постъпи така.
-Благодаря ти.-рече признателно Джо.-Зори..Зори..ела за малко..трябва да ти кажем нещо.
Момичето влезе в къщурката и седна до баща си. Двамата мъже я гледаха тревожно, а тя не знаеше причината за това и за целия път до тук.
-Това тук е твоят дядо.-каза баща ѝ.
Единственото нещо, което Зори можеше да направи сега, беше да зяпне от учудване. Това не го беше очаквала и ѝ се стовари тежко. Имала е дядо.
-Дядо?-възкликна момичето и се обърна към Морис.-Дядо?
Зори се изправи на крака и отиде при Морис. Дари го с най-топлата, най-нежната прегръдка на света-прегръдката на внучето.
-Но защо не сте ми казали?-попита след минутка момичето.
-Защото не си обикновено момиче, Зо. Ти си вълшебница.
Върнете се в началото Go down
Гост
Гост



ПисанеЗаглавие: Re: "Love is free" - фен фик   Чет 08 Яну 2009, 03:50

Посвещавам тази глава на Сти, която първа я прочете =] Тя не е толкова дълга и изчерпателна, но много важна, за по-натътъшното развитие. Поставя куп въпроси, на които да си блъскате мозъците.





~~~ Глава втора-Сънят ~~~


Зори седеше на леглото си и размишляваше. Този спомен и навяваше толкова много мъка, че караше сълзите ѝ да се опитат да излязат отново. Излегна се назад и зарея поглед в тавана. Толкова беше самотна напоследък. Лятната ваканция беше толкова неприятна за нея. Е преди не беше. Но след смъртта..ох, смъртта. Сълзите и рукнаха без да могат да бъдат спрени. Как искаше да дойде септември по-бързо, за да се върне в училище. Толкова и липсваха всички портрети по коридорите на замъка и вкусната храна на домашните духчета. Звукът на пукащия огън в общата стая на Грифиндор. И колкото и странно да звучи и всички онези тъпи шеги на така наречените Мародери. Липсваше ѝ и напрежението, колко ще получи на домашното си. Уф..оценки. Още не бяха пристигнали оценките от изпитите ѝ СОВА. Как мразеше да чака дълго време... Но трябва... Изведнъж и се доспа и тя се унесе в неспокоен сън.

Зори беше в общата стая на Грифиндор пред пукащата камина. Беше седнала на едно от най-удобните кресла в стаята и се наслаждаваше на веселия брътвеж на огъня. Сгушена в едно от одеалата, тя четеше някаква книга за домашното и по Защита срещу черните изкуства. Изведнъж дупката на портрета са отвори с трясък и десетки ученици се изсипаха в стаята с оглушителни възгласи:
-Направо ги размазахме, Джеймс.-извика ниско момиче.
Джеймс държеше сребърна купа висока над всички. Самото момче беше върху ръцете на множеството. Определено му беше добре така. Наслаждаваше се на вниманието, което му даряваха съдомниците му. Пуснаха го на земята, като момчето леко залитна, заради тежеста на купата. Отиде при най-добрия си приятел-Сириус- и го прегърна братски. „Ох..Мародерите..Отново си придават важност, която очевидно не притежават. Чудо голямо като Джеймс е спечелил турнира по куидич.”-помисли си ядно Зори.
-Зори..Зори...
Към момичето се поправяше път Ремус, единствения от Мародерите, който тя харесваше. Поздравиха се приятелски и Зори веднага забеляза измъченото изражение на Лупин. „Уф..сигурно минала нощ се е преобразил”-помисли си с мъка Зори.”Тежка съдба имаш, Ремус.”
-Защо не взимаш участие в общата веселба?-попита русокоската.
-Много добре знаеш, че не обичам тези мероприятия, Зори. Макар и приятелите ми да са въвлечени в тях. И те не харесват толкова голямо внимание.
-Оу..да да..-подсмихна се момичето.-Виждам..Особено Джеймс хич не го обича това внимание.
-Е..той..просто обича да се перчи пред хората.
И двамата се засмяха силно, но почти мигновенно смехът им секна. От портрета се чу силен момичешки писък. Зорница и Ремус се изправиха и тръгнаха към първоизточника на викът. Разбутаха тълпата, събрала в кръг, и се озоваха пред ужасяваща гледка. Сириус беше паднал на пода и сякаш не дишаше. Ремус веднага отиде при него и започна да го тресе. Всички наоколо бяха притихнали и гледаха с ужас ставащото. Но изведнъж Блек се изправи на крака, заливайки се от смях. Зори веднага разбра за какво става въпрос. Това бе поредната тъпа шега на Мародерите. Всички наоколо се смееха, с изключение на Ремус, Зори и Питър. Питър изглеждаше така сякаш са го ударили с нещо метално по главата. Ремус все още гледаше ужасено и сигурно си мислеше колко по-безотговорни могат да станат приятелите му. А Зорница бе по-вбесена от всякога. Тя тръгна към изкуствено умрелия и му зашлеви шамар. Смехът отново секна.
-Ах, ти, тъпак такъв. Изкара ми ангелите. Как можа да го направиш?-започна да ръси Зори и да бие по гърдите на момчето. Знаеше, че Сириус не го болеше, но трябваше да си изкара яда някъде.-Ти въобще имаш ли някакъв мозък или си по-празноглав от колкото мислех? Смотаняк такъв...
Нещо прекъсна ядосания ѝ монолог. Но тя така или иначе не можеше да продължи. Сириус ѝ даде отговор на всичките ѝ въпроси...чрез целувка. Той впи устните си в нейните за един безкрайно дълъг миг. Поне според него. Зори го избута с още по-голямо настръвление.
-Махни се от мен, нещастнико. Какво си мислиш, че правиш?
-Просто си толкова привлекателна, когато се ядосваш-каза най-сетне Сириус.
-Ооо, привлекателна, така ли? Ще ти кажем аз една привлекателност. – тросна се сърдито Зори и се врътна, като дългати ѝ коса прасна Сириус по лицето. Ах, как хубаво ухаеше.


Зорница се събуди със сълзи на очи. Изправи се и кръстоса крака пред себе си. Защо точно сега трябваше да го сънува? Защо съзнанието ѝ изкарваше този спомен? Имаше ли някаква причина за всичко това? Тя трябваше да разбере... Изправи си и отиде в банята, за да си измие очите от сълзите. Слезе на долния етаж и видя, че баща ѝ все още се беше там, където го бе оставила-пред телевизора.
-Тате?-повика го момичето.
-Да, Зо, кажи.
-Аз ще изляза за малко.
-По това време?-учуди се баща ѝ и се понадигна от канапето. Погледна си часовника и възкликна:-Но сега е 21 часа.
-Знам, татко. Но това не търпи отлагане. Трябва да свърша нещо много важно. Няма да се бавя.-отвърна Зори начумерено.
Джонатан нямаше какво да каже освен едно приглушено „Но”. Зорница вече се бе запътила към входната врата и нищо нямаше да я спре. Дръпна вратата със замах и излезе в хладната лятна нощ. Потъна в мрака, необезпокоявана от никого. Само тя и красивата нощ.
Върнете се в началото Go down
Гост
Гост



ПисанеЗаглавие: Re: "Love is free" - фен фик   Пет 09 Яну 2009, 02:59

Тъ..това е новата глава =] Този път ще я посветя на Бо, която ми дава кураж през цялото време да продължа историята. Благодаря ти много *меченци*




~~~ Глава трета-В прегръдките на съмнението ~~~


Малкото площадче Магнолия беше притихнало. От прозорците на къщите наоколо се процеждаха снопове лъчи светлина и само това беше осветлението по улиците. Котка измяуча зад оградата на близката къща. Моравите, обикновенно подкосени до съвършенство, сега стояха избуяли и изсъхнали, заради горещините през дните на лятото. Зорница тръгна и наметалото ѝ шумулеше тихо по асфалта. Вървеше спокойно по пътя си, сякаш го беше правила много пъти. Зави по една от пресечките и се озова на улица „Привит драйв”. И тук, както на останалите улици, се виждаше, че обитателите на къщите са зарязали обичайните се занимания-да подкосяват моравите си и да мият колите си. Всичко беше потънало в прах, освен една. Къщата на номер четири беше както винаги изрядна. Зори тръгна на там. Когато доближи къщата, надзърна през прозорчето. Във всекидневната беше цялото семейство и зяпаше в телевизора. Зорница почука.Отвътре се чу гръмогласен вик:
-Петуния...отвори.
Чуха се забързани стъпки и както Зори можеше да долови-тихо мърморене. Вратата се отвори и на прага застана русо момиче-и както си помисли Зори-с прекалено голям врат от обикновените вратове.
-Добър вечер.-поздрави мило Зорница.-Знам, че е прекалено късно, но трябва да говоря с Лили. Спешно е.
Русокоската я гледаше вцепенено. За минута двете момичета се гледаха право в очите. Зори-мило и дружелюбно, а Петуния-учудващо, даже и с отворена уста. Тя се обърна назад и извика през рамо:
-Лилииии... Някаква от онази твоя паплъч те търси.
Зорница забеляза обръщението към магьосниците, но не каза нищо. Беше запозната с отношението на сестрата на Лили към тях. Самата ѝ приятелка слезе по стълбите със забързана крачка.
-Зори-извика момичето, щом видя приятелката си.
-Здревей, Лили.-поздрави и другото момиче и двете се прегърнаха.
-Виждам, че вече си срещнала сестра ми.-възкликна Лили и изгледа ядно Петуния. На свой ред момичето ѝ се оплези.
-Знаеш, че не харесвам приятелите ти и самата теб.
-Ох, Петуния. Колко си тесногърда. Никога няма да се промениш.-каза Лили и заклати отрицателно глава. Беше толково разочарована от сестра си и от отношението ѝ към нея.
-Не можеш да ми казваш каква съм и каква трябва да бъда, Лили-развика ѝ се момичето.
-Уф, не мога да те променя... Зори ела с мен в стаята ми. Не ми се слуша тъпите брътвежи на сестра ми.-каза троснато Лили и поведе приятелката си нагоре по стълбите към стаята ѝ.
Щом влязоха в помещението Зори ахна. Беше толкова просторно. Леглото ѝ, богато украсено с пухена завивка, изпълваше половината стая. В единия ъгъл имаше писалище, върху което сега бяха разпрострени множество пергаменти,вестници и стари писма. Там беше и кафеза на совата на Лили, която в момента я нямаше. Явно беше на лов. Зори погледна на горе и за малко не ахна отново. Целия таван беше зает от голяма фотография. Както всички снимки в магьосническия свят, така и тази, се движеше. Лицата на Джеймс,Сириус,Ремус,Зори,Лили и Питър, макар че ниското момче почти не се виждаше от гордите осанки на останалите, красяха големия таван. Сълзите на момичето пак бяха на път да се излеят,този път от благодарност и признателност към приятелката си. Зори изтърка очите си с опакото на ръкава си.
-Тук е прекрасно-възкликна Зорница и още един път обходи с поглед стаята.
-Не преувеличавай.-каза Лили,излегнала се на леглото с доволна усмивка. – Да си дойдем на думата. На какво дължа това късно посещение?-попита подозрително.
-Съжалявам, че те безпокоя толкова късно.-отговори с насмешка другото момиче. Закискаха се и след като върнаха сериозните си физиономии обратно Зори ѝ каза-Всъщност, трябва да поговоря с теб. Случи ми се нещо много странно, последствията, от което бяха още по-странни.
Зорница разказа на приятелката си с подробности срещата си с мистериозния младеж в парка, както и съня ѝ след това. Лили слушаше спокойно и напрегнато. Когато русокоската свърши разказа си, тя се изправи на крака и започна да крачи в кръг.
-Значи ти каза, че ще е винаги с теб, а?-попита разсеяно момичето по-скоро себе си отколкото приятелката си.
-Да, точно така.
-И после си сънувала Сириус как те целува? По-скоро съзнанието ти ти е припомнила този спомен?
-Намекваш ли нещо, Лили?-попита подозрително Зо.
-Но,Зози,то е очевидно. Падаш си по Сириус.-възкликна Лили и отново се закиска.
-Лили..избий си тази идея от главата. Изключено е да съм влюбена в този надут мърморко..
-Който всъщност мислиш за много привлекателен-довърши изречението брюнетката и се запревива от смях.
-Недей да си измисляш разни неща,миличка, защото само да идем в училище, ще те урочасам.
-Няма да посмееш-закачи я Лили. И двете се засмяха.
-Но това не решава въпросът с Даниел-каза Зорница, след като се опита да се удържи да не се смее.
-Да, не го решава. Но най-голямата загадка с този Даниел е защо се е държал по този така мистериозен начин.
-Незнам... Нямам си и на идея. Но той каза, че ще бъде винаги с мен. Така че сигурно ще има следваща среща.
-Да и аз така си мисля. Но този път гледай да разбереш нещо повече за него, а не да го зяпаш тъпо, чу ли?-отново я подкачи Лили.
-На вашите заповеди, сър.-отговори Зори и доближи ръка до челото си, сякаш поздравява някой с по-голям чин. И двете момичета за кой ли път се засмяха силно.
Изведнъж някой почука по вратата. Лили погледна подозрително към източника на шума и каза: „Влез”. С бавна стъпка в стаята се промъкна Петуния. Сестра ѝ направи скепична физиономия, която накара смехът на Зори да се възобнови.
-Какво искаш Петуния?
-Исках само да те питам дали ще свършваш скоро, защото вече минава полунощ...
-Полунощ?!?-възкликна уплашено Зори и се изправи на крака.-Загуби ли сме предства за времето, Лили. Трябва да се прибирам.
-Но, Зози... къде ще ходиш по това време? Навън е опасно...
-Трябва да тръгвам, Лили, независимо колко опасно е навън. Благодаря много за съветите-говореше забързано момичето, докато слизаше по стълбите.- Ще се видим ли преди започването на учебната година?
-Да, нали ще ходим на рождения ден на Сируис в края на тази седмица.-възкликна Лили, а погледът на Зори я издаваше, че е забравила тази важна подробност.-О Боже, забравила си.-закиска се отново Лили.
-Не е смешно! Няма да ходя.-каза решително момичето.
-Как така няма да ходиш? Не можеш. Той много разчита да дойдеш.
-Лили, знаеш много добре, че той си пада по мен. Ако ида това означава, че ще стане нещо.
-И какво като стане нещо?-закачи я на свой ред чернокосата.-И ти го харесваш...няма нищо лошо. Тогава ще бъдем две двойки приятели.-засмя се Лили.
-Престани... До тогава има време ще помисля.
-И гледай да дойдеш, защото ако го сториш само да идем в училище ще те урочасам, да знаеш-подигра ѝ се брюнетката.
-Ох, Лили, и двете много добре знаем, че аз съм тази, която е по-добра в дуелите.-за кратко се смяха и двете.-Тръгвам. Чао миличка и благодаря отново-рече признателно Зори и отвори вратата, а летния хлад я лъхна право в лицето.
Върнете се в началото Go down
Гост
Гост



ПисанеЗаглавие: Re: "Love is free" - фен фик   Съб 10 Яну 2009, 02:07

Ето я и новата глава =] Нямате си на представа колко е хубаво да видиш, че хората ти оценяват труда и че харесват това, което си написал. Но още по-хубаво е самия автор да харесва написаното. Тази глава ще я посветя на мен, защото се разтапях по нея до самия край. Изпитвах голямо удоволствие да я пиша. *sun* Приятно четене =]



~~~~ Глава четвърта-След танца ~~~~


Няколко километра, западно от графство Съри, в същата прохладна лятна нощ, се водеше разгорещен спор между син и родителите му. Голямата къща беше огласена от виковете на младежа. Слава Богу никой не можеше да ги чуе, заради направените магии на къщата.
-Няма да ми казваш кой да ми бъде приятел, разбра ли?-крещеше Сириус, а косата му се мяташе бясно, заради яда.
-Сируис, ти си нещо повече от тези отрепки и мелези..
-Недей да говориш така за тях пред мен..-възкликна още по-разпалено младежът.
-Да ти е пределно ясно, че рождения си ден няма да го прекараш тук с тези долнопробни..
-Казах ли ти нещо за тези епитети.-ядоса се не на шега Сириус.-Щом не искаш да бъде тук, тогава ще ида другаде. И само да навърша пълнолетие се махам от тук. Разбра ли? Няма да търпя това повече.
-Как така ще се махнеш от тук? Няма къде да отидеш.-попита майка му.
Сириус се засмя гръмко. Хвана се за стомаха и започна да се гърчи. Опита да се върне самообладанието пред втрещените погледи на родителите му.
-Оо, не ми се правете на загрижени. Хич не ви пука за мен и къде ще ида. Но аз за разлика от вас, мога да разчитам на малко, но истински приятели.-изкрещя Сириус.
-Не говори така. Дадохме ти най-доброто, на което можеш да се надяваш, а как ни се отплащаш?
-Това ли наричаш най-доброто?-попита Сириус и огледа стария гоблен във всекидневната скептично.-Всички тези измишльотини за чистокръвните?-момчето се засмя за кой ли път на глупостта на родителите си.-Аз няма да съм като вас и само да навърша 17 години се изнасям и никога няма да ме видите вече.
-Тогава няма да ни търсиш за нищо. Ако се махнеш, да знаеш, че вече не сме ти родители.
-Че вие кога сте ми били такива?-подигравателно каза чернокосия и награди майка си баща си с поредния изблик на неудържим смях.
-Ще те мехнем от родословното дърво.-каза баща му в опит да влее малко разум в цялата тази неразборица.
-Е не това беше вече върха. Мислите ли, че ми пука за тъпия гоблен?-пореден изблик на смях.
-Ти не зачиташ нищо в родовите връзки и ще се платиш за това, да знаеш.-заканително рече баща му.
-Оу, да, много ме е страх. А сега, за да спазя този така дразнещ английски етикет на общуване, Бихте ли ме извинили?-попита Сириус и се поклони на родителите си,по-стъписани от всякога. Момчето не дочака отговора им, а направо дръпна вратата на всекидневната със замах, заливайки се от смях.
*******

Края на седмицата дойде бързо, сякаш това не бяха няколко дни, а само няколко минути. Горещините все още властваха над цяла Англия. Улиците, както винаги, бяха пусти, защото хората си седяха по домовете, привлечени от хлада на климатиците. Всички мързелуваха в къщи, само в една цареше оживление.
-Джеймс, след малко ще дойдат гостите, а ние не сме направили нищо.-викаше Лили и дишаше тежко.
-Успокой се, момиче. Какво е това напрежение? Сякаш ти ще имаш рожден ден, а не аз-закиска се Сириус и изтърва приборите, които държеше.
-Сириус-изкрещя момичето.- Сега пак трябва да ги мия. Знаех си, че не трябва да приемам такива идиоти като вас двамата в кухнята. Само ми бавите работата.
-Не сме напирали с голямо желание.-каза Джеймс и погледна Сириус с нотка на ирония в очите.
Дзъъъън. Звънецът в малката къщичка издрънча и Лили записка от напрежение. Джеймс отиде при нея и я прегърна през кръста-като за кураж. Другото момче отиде да посрещне гостите си. Щом отвори вратата едва не ахна от умиление. На прага стояха Ремус,Питър,Никол и както за негово най-голямо учудване-Зори. Прегърна всички, като се задържа най-много на Зорница. Джеймс и Лили вече посрещаха осталите, докато Сириус дръпна момичето настрани.
-Много ти благодаря, че дойде. Не се надявах много. Явно Лили те е обедила.
-С малко трудност, но да убеди ме.-възкликна Зори и се усмихна на момчето.
Влязоха в малката всекидневна, която специално за повода беше уголемена. В дъното на стаята имаше сцена и различни музикални инструменти на нея. Масата се простираше по протежението на стената. Прострени върху чисто бяла покривка, бяха наредени приборите за хранене и вкусните гозби. В другия ъгъл имаше друга масичка, отрупана с какви ли не напитки.
-Някоя група ли ще ни пее, Сириус?-попита Зори с подозрение в гласа.
-Оу, не. Този път ние ще си осигурим музиката.
Момичето знаеше точно какво означава това-щяха да я карат да пее. Ах, как се притесняваше да показва гласовите се възможности пред публика, макар и това да най-добрите ѝ приятели.
-Заповядайте, заповядайте.-крещеше Лили сякаш беше домакинята.
Всички се настаниха около масата и започнаха да си сипват от всичко, до което се доберяха. Беше толкова вкусно.
-Лили, ти ли сготви всичко това?-попита от единия край Ремус. И Сириус и Джеймс се засмяха силно.
-Да, така се казваше и готвачката в ресторанта, от който взехме храната.-отвърна Лап и чак поруменя от смеха. Всички се присъединиха, а Лили нацупи усни, сякаш беше сърдита.
-Смейте се, смейте се.
-Еми да, ще се смеем. Измъкнахме се на косъм от смъртта. Как ти звучи, Лун, пет приятели отровени от едно момиче. Чудесно първа страница за „Пророчески вести”-подкачи я Джеймс и този път и самата „отровителка” се присъедени към общия смях.
-Ох, Сириус, забравих.-каза неочаквано Зори, а погледът на момчета веднага се извърна към нея. Момичето бръкна в джоба на мантията си и извади малък пакет, опакован сръчно в червена амбалажна хартия.-Честит рожден ден!-поздрави го тя и му подаде подаръка си.
-Нямаше нужда, Зори-рече момчето и я изгледа признателно. Разкъса хартията и отвътре изпадна пуловер, на който беше избродиран със златна нишка ЛАП!-Колко оригинално.
–Благодаря, че оценяваш труда ми-възкликна русокоската и се направи, че се сърди. Засмяха се и доближиха глави в пристъпа си. Лили, веднага усетила, че става нещо, ги погледна засмяно, но и подозрително. Зори веднага дръпна глава, стресната от погледа на приятелката си.
-Няма ли да си пуснем музика вече?-рече недоволно Джеймс и недочакал някой да му отговори стана и отиде до стереоуредбата, за да пусне един от любимите му дискове. Засвири динамична мелодия, която накара всичко да станат около масата и да започнат да танцуват. Зори се беше дръпнала възможно най-много от Сириус и сега те бяха буквално в драта противоположни краища на импровизирания дансинг. Следващата песен беше по-бавна и момчетата се възползваха от това. Джеймс хвана Лили и затанцуваха без да се притесняват. Ремус танцуваше със сестрата на Зори-Никол. Само Питър се беше сгушил в един ъгъл и както винаги си гризеше ноктите и оглеждаше притеснено случващото се. Сириус издебна Зори и я хвана за кръста. Обърна я с лице към него и без дори да я пита дали има нещо против, затанцуваха.
-Ох, Лап, не бива да ме издебваш така неочаквано. Искаш да получа някой инфаркт ли?-попита с насмешка момичето. Сириус я хвана още по-силно за кръста, което не отбягна от вниманието на русокоската.
-Странно момиче си ти, Зорница.-възкликна момчето и прибра един непокорен кичур коса зад ухото на партньорката си.
-Нима чак сега го забелязваш?
-Сега му отдавам по-голямо внимание от преди.-отвърна Сириус и се вгледа още по-дълбоко в искрящо сините ѝ очи.-Едва ли не се забязала, че се опитвам да се сближа с теб, колкото мога.
-Всъщност забелязах и точно по тази причина не трябваше да идвам.-отговори момичето и направи опит да се измъкне от прегръдката на Лап, но без успех. Хватката му беше толково желязна.
-Кой казва, че не е трябвало да идваш?
-Сърцето.-отвърна кратко и заби поглед в краката си. Сириус хвана брадичката ѝ и отново вдигна лицето ѝ за да ѝ прошепне:
-Не мисля, че сърцето ти ти казва това. Според мен то ти нашепва да поемеш риска да се обвържеш с такъв идиот като мен.
Думите и погледът му бяха толкова магнетични, че момичето не издържа. Положи глава на гърдите му, а той зарови ръка в косите ѝ.
-Не е толкова просто, колкото си мислиш, Сириус.
Момчето отново и вдигна главата и ѝ каза изпод дъха си:
-Нека аз да преценя.
Следващият миг им се стори толкова хубав и дълъг. Нищо вече в стаята нямаше значение. Никой от присъстващите не я интересуваха. Сега бяха само те двамата в безкрайната шир. Езиците им, сплетени в нежна игра, се усукваха и омотаваха един в друг. Сириус прокара ръка през кръстта на Зори и това я накара да потрепери от удоволствие. Тя на свой ред зарови пръстите си в меката му коса и се заигра с един от кичурите му. Когато се пуснаха сякаш хлад влезе в стаята. Сякаш сапунения мехур се беше спукал. Огледаха се. Всички ги зяпаха учудено. Първа се съвзе Лили, чиято реакция беше предвидима, предвит емоционалния ѝ характер.
-Йей..-крещеше тя.-Най-сетне. От кога чакам този момент.-момичето подскачаше на един крак и викаше колкото се може повече. Всички се ухилиха на Лили.
Сириус махна с ръка, което означаваше дълга разходка под звездите. Зори тръгна с готовност след него. Втрещените им приятели ги изпратиха с поглед. Лап и Зо се хванаха за ръце и последваха човешкия повик за нежност.

Върнете се в началото Go down
Гост
Гост



ПисанеЗаглавие: Re: "Love is free" - фен фик   Нед 11 Яну 2009, 00:55

Тази глава няма да има посвещение... Искам само да кажа, че снощи гледах един концерт на Селин Дион и толкова много се вдъхнових от чувствените и романтични песни, че следващата глава ще е супер разлигавена откъм чувства xD Лол... Тъ..тъкам...Приятно четене =]

ЕДИТ: Значи промених го xD Няма да бъде на две части, защото ми се обезмисля следващата глава. Затова ги свързах и направих няколко малко промени. Надявам се сега да е по-добре. То и аз самата не мога да угудя xD Много съм самокритична... Но все пак.. Приятно четене *sun*




~~~~ Глава пета-Отново у дома ~~~~




Лятната ваканция се изнизваше бързо. Дните на Зорница бяха еднообразни и скучни. След рождения ден на Сириус тя непрекъснато мислеше за него и жадуваше датата първи септември, когато всичките и копнежи да го види отново, щяха да станат реалност. Искаше да види и приятелите си, да усети допира им при нежната приятелска прегръдка. Хогуортс и липсваше толкова много, макар и да се свързваше често с купищата домашни. Шегите на Пийвс, макар и някога да са направо брутални, вкусната храна на домашните духчета, топлото посрещане от страна на Дъмбълдор и всичките тези специфични училищни работи.
На първи септември будилникът на момичето дрънна весело, сякаш усетил щастието на Зорница от скорошното си връщане в училището. Момичето стана и потърка сънено очи. Веднъж осъзнала, че днес е деня, тя подскочи и започна трескаво да се оправя. Докато се взимаше душ, пееше жизерадостна песен:
-I will come back
I will come back soon
Yeah, I will see your face
I will touch your skin
Yeah, baby, I will be there.
-Някой май е много щастлив днес. – възкликна Джонатан от другата страна на вратата и се подсмихна закачливо, усмивка, която Зори не видя.
Щом излезе от банята, тя започна да се озърта пред огледалото и да се чуди какви точно мъгълски дрехи да облече. Реши, че не е нужно да прекалява с приготовленията. Все пак Сириус я харесваше такава каквато е. Обу дънките си и просто сложи една от най-люнимите си тениски. Смъкна с трудност тежкия куфар по стълбите и се върна за совата си.
-Връщаме се у дома, Хейди.-прошепна мило Зорница на совата си. Птицата положи глава върху нежната ръка на момичето. Зо хвана кафеза и го понесе, за да го постави до куфара.
-Татко...-извика зад рамото си момичето.-Побързай ще закъснеем.
Джонатан се появи от кухнята. В едната си ръка държеше започната препечена филийка, а на другата беше преметнато пътното му наметало. Не бързаше много и това си личеше най-много от физиономията му. Не искаше детето му да се връща там, но трябваше.
–Добре де, успокой се.-възкликна баща ѝ и я погледна стреснато. Момичето грабна дръжката на куфара и с мъка го затегли.-Не дай на мен.-Джонатан задържа филийката в устата си и пренесе куфара до колата. Тъкмо се обърна назад и видя как Зори вече тича към него напълно готова и с кафеза на Хейди в ръце.
Пътят до гара Кинг Крос не беше изпълнен с много разгвори. Почти през цялото време мълчаха. Единствения път, когато някой каза нещо, то беше тогава, когато онзи идиот изпревари колата на Джонатан напревилно. Джо се развика през прозореца, а другият мъж му се изплези. Зорница беше потънала в красиви мисли, за това кой щеше да види на гарата. Сърцето ѝ бушуваше от вълнение и нетърпение. Умът ѝ беше зает изцяло от лицата на приятелите си и на Сириус. Времето минаваше бавно и тя имаше чувството, че всичко наоколо ѝ се подиграваше.
Когато най-сетне стигнаха, Зори скочи кажи-речи в движение от колата. Отвори багажника със замах и отново направи безуспешен опит да изтегли куфара си. Дърпеше го, теглеше го, но той не се помръдна. Джо дойде и ѝ помогна.
Вече сложила куфара си на количка, Зори буташе багажа си бързо към бариерата между пероните девет и десет. Мина безпроблемно и пред нея се озова познатия пушек на експрес Хогуортс. Влакът почиваше спокойна на перона, преди дългото си путуване. Зорница тръгна и се заоглежда за познати лица. Пушекът се виеше на спирали и обгръщаше чакащите пътници. Въпреки целия този хаос на перона, момичето различи в делечината силуетите на няколко човека. Тръгна нататък и когато беше достатъчно близо останови, че това са Лили, Джеймс и –сърцето ѝ направи задно салто при гледката- Сириус.
-Здравейте.-поздрави ги тя и прегърна и Лили и Джеймс.-Сириус-измърка тихо тя и се хвърли в чакащите обятия на момчето. Жадуван миг, искано усещане, споделян копнеж. Устните им се сляха в дългоочакваната целувка. Зорница погали непокорната коса на Лап, а той на свой ред постави ръката си на кръстта ѝ, което я накара да въздъхне от удоволоствие. Докато момичето се заиграваше с един от кичурите му, той прокара пръстите си по протежението на гръбначиния ѝ стълб. Пуснаха се сигурно след цял един живот, изпълнен с най-голяма любов, срещана някога.
-Здравей, Зози-рече Сириус и ѝ се усмихна закачливо, което накара колената на момичето да се подкосят.
-Не мисля, че това е подходяща поза за обществено място. Нима искаш да ни одумват?-подкачи го Зори.
-Нима те интерсува?-отвърна на свой ред момчето, но все пак отпусна хватката около нея и сега те се бяха прегърнали през кръстта.
-Не искам да развалям хубавия момент, но не мислите ли, че е време да потърсим купето на Ремус и останалите?-попита Лили с дяволита усмивка.
Качиха са на влака и започнаха да надзъртат във всяко едно от тях. Ремус беше в едно от крайните, вече напълно качил багажа си и отпуснат на една от седалките. Беше се зачел в сутрешния брой на „Пророчески вести” и се стресна, когато приятелите му влязоха в купом вътре. Помогна им да си качат багажа и вече всички седнали на седлките започнаха да се разказват как са прекарали лятната ваканция. Сириус се беше излегнала на скута на Зори, която му милваше косата. Играеше си с един от кичурите му, като го осукваше около пръстта си. Тази невинна игра не отбягна от взора на Лили и тя се подмихваше самодоволно всеки път щом ги погледнеше.
Гледката през прозореца постепенно се променяше и от слънчевия Лондон, местността навън ставаше все по-мрачна и дъждовна. Високите тополи се огъваха под тежестта на вятъра, който ги караше да изглеждат незначителни, въпреки големината им. Отдавна купето не беше огрявано от слънчевите лъчи. Няколко минути преди да пристигнат на гара Хогсмийд всички започнаха да се приготвят и да се обличат.
Когато най-сетне кракът ѝ стъпи на познатата грапавия паваж на гарата, сърцето на Зори трепна от радост. Най-сетне си беше у дома. Там, където се чувстваше в свои води. Вдиша от приятния мирис на това чувство и хвана Сириус за ръка. Тръгнаха към файтоните, които щяха да ги отведът на най-красивото, най-щастливото и най-прекрасното място на света-Хогуортс.

*******

–Уау..погледни тавана.-възкликна едно момиче от първокурсниците.
-Това не е таван, бе глупаче.-изсмя й се едно от момчетата.-Омагьосан е да изглежда като небето навън. Така, че можем да предположим, че не е таван. Прочетох го в „История на Хогуортс”-започна да се оправдава момчето, заради смаяните погледи на бъдещите ми съученици.
Развеселена от тази гледка, Зорница се обърна към Сириус, който също се подсмихваше. Самата тя се чувстваше по същия начин, когато за първи път прекрачи прага на училището. В онзи първи септември тя си нямаше и идея какво я очаква от тук насетне. И както сегашните първокурсници, които сега оглеждаха останалите ученици, и тя беше стресната от цялата тази магия, събрана на едно място.
-Тишина моля-заповяда от Височайшата маса професор Макгонъгол.-Преди да се опияним от прещедрата гощавка, трябва да извършим една традиция, датираща от векове. А именно-разпределителната церемония.
Вратата на залата се отвори и пазачът Филч с леко подскачане се приближи. Носеше малко трикрако столче, върху което беше поставена разпределителната шапка. Всички в тази зала, освен новодошлите, знаеха за тази шапка и за легендарните ѝ песни по случай новата учебна година. Филч остави предметите пред стъписаните погледи на мачуганите и застана до една от страничните врати, милвайки котката си.
-Нека церемонията да започне-провикна се отново Макгонъгъл.-Абел,Лорън
Ниско момиченце си направи път и излезна пред множеството ученици. Професорът ѝ нахлупи шапката, която моментално извика:
-Грифиндор.
От масата на дома се чуха аплодисменти, към които се включи и Зори. Отдъхнала си вече, Лорън се запъти нататък.
-Акройд, Аманда.
Високо и стройно момиче тръгна към шапката. Личеше си, че притежава голямо самочувствие и това го издаваше високомерната ѝ походка. Още щом шапката ѝ докосна главата, изкрещя:
-Слидерин.
Аманда се запъти към масата на дома, а аподисментите на съдомниците ѝ я следваха по пътя ѝ. Разпределението течеше бавно. Коремът на Сириус изкъркори шумно и той го притисна с ръка. Когато ѝ последното момче-Никълъс Томпсън-беше разпределен в Хафълпаф, директорът се изправи. Всички, които се бяха разбъбрили, млъкнаха на секундата.
-Добре дошли на първокурсниците! И добре заварили на старите кучета!-извика Дъмбълдор и всички се подсмихнаха.- Без повече протакане, нека да се опияним от цялото очарование и избор на храна, предоставана ни от домашните духчета.
Директорът плясна два пъти с ръце и масите се изпълниха с какви ли не вкусотии. Всички започнаха да придърпват към себе си едно или друго. Приборите щракаха по крехкото пиле, чашите звънтяха, а цялата зала беше осеяна от веселото бърборене на хилядите ученици. Всички обсъждаха как са прекарали лятната ваканция. Много ученици посещаваха останалите маси, за да поздравят приятелите си от различните домове.
-Какво прави след рождения ми ден?-попита тихо Сириус на ухото на Зори. Тръпки я побиха и физиономията ѝ се превърна в задоволна. Опита се да си върне, до колкото можеше, сериозното изражение, когато отговаряше.
-Нищо, което да ти се стори интересно.
-Всеки миг без теб е загубен миг, Зори.-каза инстинктивно момчето, без дори да е чул отговора ѝ. Зорница замръзна с вилица до устата ѝ, смаяна от това признание. Сириус се заигра с един от кичурите на къдравата ѝ коса и измърка на ухото ѝ.
-Сириус-само това успя да каже момичето, напълно загубило дар слово. Обърна се към него и го прегърна. Той само това и чакаше. Отново се доближи до ухото ѝ и ѝ прошепна:
-Времето прекарано с теб е най-красивото-ах, как сладко говореше. Зорница се отпусна в хватката му и го помилва по косата. Усещаше стотици погледи, вперени в тях, а този на Лили направо пробиваше дупка в гърба ѝ. Но какво я интересуваше всъщност? Тя беше там, където винаги ще се чувства добре-в прегръдките на Сириус.

*********

Огънят в общата стая на Грифиндор пукаше весело. Сякаш и то усещаше приповдигнатото настроение на всички в помещението. Но най-много беше съпричастен на група приятели, които се смееха най-гръмогласно от всички и техния смях предизвикваше неколцина недоволни физиономии. Джеймс се беше излегнал на канапето и стискаше стомаха си. Лили и Зори буквално се търкаляха по земята, Ремус беше в по-нормална позиция, но и той се кискаше, както никога до сега. А Сириус беше прав и под натиска на голямата доза смях се гърчеше.
-И той ѝ казал.... –обясняваше през сълзи Лили.- че е ... прекалено... грозна.. за него.-истеричен смях.
-Та той... видял ли се е в огледалото?-попита Сириус, падайки вече победен от смеха.
-Явно не-Джеймс вече не издържаше. Получаваше спазми в стомаха от смях.
-Стига вече..-запротестира Зори, макар че все още се подсмихваше ехидно. Всички си наложиха да станат сериозни, но никой не успя убедително.
Сириус се изправи и грабна Зорница. Седна на дивана, а момичето в скута му. Бяха толкова сладки заедно.
-Пусни ме-завика тя, макар че не искаше това да става.-Стаята е пълна с хора..
-Нали не те интересуваше тяхното мнение.-контрира момчето и се подсмихна.
Както винаги в такива случаи, останалите им приятели обръщаха глави, за да не се натрапват в личното пространство на двамата влюбени. Започваха да си говорят за съвсем различни неща, сама и само да ги изолират.
Вечерта минаваше весело и спокойно. На никой не му се искаше утрешния ден да идва, за да започне истинския училищен живот. За да започнат домашните, скучните лекции на професор Бинс и обичайните закачки между различните домове. Но дотогава Зори имаше една нощ време, за да не мисли за тях. А за любовта, която огря съществуването ѝ.

Върнете се в началото Go down
Гост
Гост



ПисанеЗаглавие: Re: "Love is free" - фен фик   Чет 29 Яну 2009, 05:31

Ако бях на ваше място, нямаше да мога да издържа да изчакам следващата глава. Толкова е важна за нататъшното развитите. И въпреки, че се забави много, вече е на лице ;] Бях много заета около оформянето ми за срока и нямах много време да пиша, а и мозъкът ми беше зает от мисли за други неща. Но все пак приятно четене *sun*

Имам си снимчици *подскача от щастие* И мерси на Сти, за това, че ми помогна да избера подходящи ;] *хъг*







~~~Глава шеста – Обрати~~~

[!] I thought I was a fool for no-one
Oh baby I'm a fool for you
you’re the queen of the superficial
and how long before you tell the truth. [!]



Всичко беше потънало в непрогледен мрак. Дори блясъкът на звездите не действаше успокояващо на тежката нощ. Къщи, в тази част на предградието, нямаше и това допълваше пейзажа на уединение. Улиците бяха обградени от стари, почти рухнали от изпитанията на времето, складове, които от време на време бяха засенчвани от големите тополи. Луната грееше високо в небето, но това не доукрасяваше картината. Напротив, правеше я още по-зловеща.
Изведнъж от нищото се появиха двама мъже, забулени в дълги мантии, чиито подгъви едва докосваха паважа. Качулки скриваха лицата им и бяха на няколко метра един от друг стъписани. Стояха така няколко минути, споглеждайки се предпазливо. Когато все пак решиха, че няма място за притеснение, тръгнаха един към друг с тиха и премерена крачка.
- И ти ли го усети? - попита единият, с дълбок и дрезгав глас, но уплашен.
- Как бих могъл да го пропусна - рече другият с много по-мил и нежен глас.
- Какво според теб е станало, за да ни вика по това време?
- Нима има някакво значение? - попита рязко, като от тона му личеше, че се е засегнал. - Щом иска да сме при него, трябва да идем.
-Добре де, добре. Недей да се впрягаш толкова. Да вървим.
Двамата мъже тръгнаха забързано, но все пак тихо. Краищата на мантиите им се усукваха около крайниците им и това създаваше илюзията, че почти не стъпват на паветата. Вървяха мълчаливо. Гъстият мрак ги обгръщаше и те се сливаха с околността. На третата пресечка завиха наляво и продължиха пътя си по още по-тъмна уличка. Сега бяха обградени от много по-високи сгради, които закриваха изцяло луната. В края на улицата, в сравнение със заобикалящите я постройки, беше построена не много голяма къща. Фасадата ѝ, боядисана в ярко златисто, беше олющена на места. На верандата, върху люлеещ се стол, се беше разположил мъж с доволна усмивка на лицето си. Беше седнал толкова непомръдващо, че в първия момент можеш да си помислиш, че е статуя. Още щом видя задаващите се посетители, той стана от стола светкавично бързо. Почти невидимо за очите бързо. С още по-задоволна усмивка, той се приближи и каза:
-Очаква ви. Заповядайте, влезте...
Входната зала, която представляваше малко помещение, беше осветена от огромен полилей. Ярката светлина, която излъчваше, заслепи новодошлите. Отпред беше открехната врата, а от стаята зад нея се носеха приглушени разговори. Тръгнаха предпазливо тихо, а мъжът, който ги посрещна беше вече до вратата, незнайно как стигнал до там.
- Можем и сами да влезем, Оскар. - рече дръпнато единия от забулените мъже. Така наречения Оскар се дръпна, за да стори път.
По-отракания бутна вратата, като преди да го стори си пое голяма глътка въздух, за подкрепа. Макар че в този случай, нямаше да му помогне кой знае колко. Откри се потресаваща гледка. Върху една голяма кръгла маса туловището на змия се извиваше грациозно по плота. Около нея върху стари дървени столове бяха насядали двадесетина души, забулени с дългите си мантии, като новодошлите. В центъра на масата на по-висок и на значително по-удобен стол се беше разположил мъж, с красиво лице, но все пак зловещо. Очите му се плъзгаха шеметно по страховития танц на змията по масата. Ръката му, спокойно почиваща на облегалката на стола, държеше здраво магическа пръчка. Вдигна поглед, за да даде воля на страховитите си червени очи. Веднага щом се убеди кои са дошли, макар че го знаеше предварително, сведе глава и продължи да гледа безцелно животното, което сега съскаше по посока на двамата мъже, влезли през вратата.
- Малфой? Харпър? Закъснявате. - рече ледено той и усети как само от думите му мнозина от присъстващите настръхнаха.
- Извинявайте, господарю. - запелтечи веднага Малфой. Колената на двамата изтракаха шумно на пода, тъй като те бяха коленичили в знак на уважение към господаря си.
- Лорд Волдемор е недоволен и трудно забравя. Но този път ви е простено. - възкликна мъжът и Малфой и Харпър решиха, че вече е безопасно да се изправят. Но въпреки всичко не посмяха да погледнат в очите на Волдемор. Отидоха на единствените празни места около масата и загледаха ръцете си.
-Някакви новини?-попита Черния Лорд, чиито очи продължаваха да следват конвулсивното мятане на змията пред него.
- Учебната година в Хогуортс започна нормално. Зорница и приятелите ѝ са там и нищо не подозират. - издекламира бързо Луциус. Жена му до него въздъхна тихо, нещо, което Лордът забеляза.
- Не е вярно, Малфой. - обади се от другия край на масата Харпър, който го гледаше с присвити очи. - Зорница винаги е била по-надарена и по-способна от останалите. Със сигурност е разбрала, че всички са в опасност. Може би опасността няма да е сега, но след време тя ще се убеди в правотата на мнението си.
- Даниеле, млъкни. - изсъска Белатрикс, обезпокоена да не би нравът на Черния Лорд да се стовари върху тях. - Ти нали не изпитваш нещо към нея?-попита предизвикателно тя.
-О, Бела, просто не се надявай той да има някакви чувства към нея. Защото, ако е така, толкова по-лошо за него. - отговори вместо Даниел Волдемор с цялата си леденост в гласа. Белатрикс се размърда притеснено на стола си. - Но това не е от значение за сега. Имам по-важна работа за вършене от глупавите ви караници.
Лордът се изправи и започна да крачи, като мислеше трескаво. Всички го гледаха предпазливо и не смееха да прекъснат уединението му. Наджини се плъзна от масата, попрявайки си път между шашнатите смъртожадни. Съскаше и се мяташе при всеки един допир с човешката кожа.
Тишина, привидно спокойствие и после гръм от ясно небе.
- Какво?!?! - извика вбесен Черният лорд и запрати проклятие по най-близкия до него смъртожаден. Забуления човек падна от стола си и започна да се гърчи не способен да извика от изненада колко жесток може да бъде господаря му. Останалите смъртожадни се изправиха и започнаха да бягат, колкото могат по-бързо, към близкия изход от помещението и от гнева на Лордът. Луциус се препъна и падна тежко на пода. Съпругата му започна да го тегли, напълно притеснена за тях.
-Това няма да го позволя!-изкрещя Волдемор и ново проклятие достигна най-близкия до него смъртожаден. Той падна по очи и дори не успя да извика. Лордът беше толкова бърз, че не даваше време дори за последна равносметка преди близката среща със Смъртта. – Не знаеш с кого си имаш работа, Зорница. Ще си платиш и аз ще имам грижата това да се случи в най-скоро време. – крещеше Волдемор. Малцината, които не ги бяха застигнали смъртоносните проклятия на магьосника, се бяха опрели до грапавата стена на малкото антре. Всички дишаха учестено и сърцето им биеше пет пъти по-бързо от обикновено. Шокът от случилото бавно започваше да се уталожва, докато яда на Волдемор се засилваше с всяка изминала секунда.




- Не... - извика Зори и падна от стола си.
В задушния кабинет по Пророкуване всички погледи бяха отправени към момичето на земята. Унесена от миризмата на шери и от високата температура, Зо беше заспала върху чина. Не помнеше точно кога е загубила нишката на урока, но беше преди доста време. В едно беше сигурна-това не беше обикновен сън.
Щом тялото ѝ докосна твърдия под, професорът прекъсна гадаенето на чаените листенца на момичето през три чина. Сириус я гледаше от мястото си, притеснено. Да не би да се чудеше какъв разсъдък има приятелката му...
- Миличка, добре ли си-попита професорът и се запъти към Зорница. - Искаш ли да отидеш до болничното крило?
-Добре съм.
-Изглеждаш ми отпаднала. Иди да те прегледат-каза Лили от близкия чин.
Сириус не почака да потретят заканата и направо я вдигна от пода, хващайки я за лактите. Изведе я от задушното помещение и още щом слязоха по витата стълба Зорница се отскубна от хватката му.
-Пусни ме. Мога и сама да се оправя.
-Не, не можеш. Ще ти помогна. - отговори спокойно Сириус, като ъгълчетата на устата ми трепнаха закачливо.
-Остави ме на мира, Сириус. Ти нищо не знаеш. И не можеш да ми помогнеш. - извика ледено Зорница, а изражението на момчето се промени почти веднага. Никога досега не са имали кавги.
- Зози, моля те, нека ти помогна.
- Не-отсече момичето и се врътна на пети, твърдо решена да го остави сам в малкото антре.
- Зори-провикна се Сириус, но повикът му се чу единствено от каменните стени на коридора.
Зорница продължаваше да крачи непоколебимо към кабинета на директора. Подминаваше портрети и ученици, които вече бяха освободени от часа си и бързаха към Голямата зала за обяд. Мантията ѝ се отъркваше около глезените ѝ закачливо. Когато застана пред грозилището се усети, че не знае паролата за кабинета. Въздъхна шумно. Как можеше да забрави тази важна подробност. В тази част на замъка вече не минаваха ученици и тя беше сама в коридора.
От ъгъла се прокрадна сянка, която бавно напредваше към момичето. Зори беше прекалено заета с мислите си и не забеляза тихите стъпки, които се приближаваха бавно към нея. Магическата ѝ пръчка беше във вътрешния ѝ джоб на мантията и тя нямаше да може да я извади при непредвидено нападение. Беше се отпуснала и когато чифт ръце докоснаха кръста ѝ и когато нечии дъх опари кожата ѝ на ухото ѝ тя подскочи стресната от неочакваната поява на човека зад себе си.
- Много си красива, скъпа. – прошепна гласа и Зори се обърна назад, за да срещне чифт небесно сини очи. Небесно сините очи на Дейвид Монтагю.
- Монтагю?!?! – попита стъписана Зорница. Слидеринецът се доближи още малко до крехкото теля на момичето и закачлива усмивка пробягна по лицето му.
- Пусни ме веднага. – каза заканително Зо и се опита да махне ръцете на Дейвид от кръста си.
- Нима не ти е приятно да съм до теб? – попита момчето. Досега никое момиче не беше желало такова нещо. Това беше удар под пояса на сваляча.
- Нима се учудваш? – попита на свой ред Зо и го изгледа злобно.
- Много си непредвидима, Зорница – каза Монтагю и дъхът му опари кожата на врата на момичето, тъй като той се беше приближил опасно близо.
- А ти си гнусен, Дейвид. – отвърна му Зо и най-накрая успя да се отскубне от хватката му. Ръцете му бяха мускулести и не беше никак лесно да се махнат от кръста ѝ.
- Ще си промениш мнението, миличка.
- Не ми се вярва. – отвърна тя и му се усмихна невярващо. – И съм миличка само на Сириус. Запомни това.
- О, да, на онзи глупак. Какво толкова харесваш в него? Трябва ти нещо по-добро. Нещо като...
- Само не ми казвай като теб. – Зорница прихна, а смехът ѝ огласяше опразнения коридор. – Предпочитам да гния в ада, отколкото да съм с теб, Дейвид Монтагю. – каза ледено Зори и се врътна като остави сваляча да гледа подир нея с объркани мисли.
Докато вървеше към общата стая на Грифиндор, Зорница мислеше за съня си и какво може да означава той. Защо Волдемор се беше ядосал така внезапно? С какво Зори беше предизвикала ядът му? Какво ще прави от тук насетне, след като знаеше, че Черния Лорд я беше набелязал за следващата му жертва? Щяха ли да бъдат въвлечени в тази игра на котка и мишка и приятелите ѝ? Ами Сириус? И щяха ли да си останат същите след края на тази игра?






Зори като малка *sun*
Зори-голяма =]
Сириус <33333
Върнете се в началото Go down
Гост
Гост



ПисанеЗаглавие: Re: "Love is free" - фен фик   Нед 22 Фев 2009, 12:04

Някой да каже 'най-накрая' xD И новата глава най-сетне е тук (sun) Този път ще я посветя на най-голямата ми любов - Scorpions <33333 Именно заглавието на главата и началните думи е тяхна песен ;] И да.. приятно ви четене (hug)





~~~Глава седма-Вятърът на промяната~~~

Walking down the street
Distant memories
Are buried in the past forever
I follow the moskva down to Gorky park
Listening to the wind of change


Има ли начин да се забравят старите кавги? Има ли начин да се наслаждаваме на красивите моменти пълноценно, без да мислим за проблемите си? Има ли начин да нямаме проблеми и да живеем в един по-добър и по-идеален свят? Има ли начин да има идеален свят? А идеални хора? Има ли начин да живеем нашия си живот, а не чуждия? Има ли начин да няма начин?

Сириус крачеше нервно в общата стая на Грифиндор, като често прокарваше ръка през буйната си коса. Напрежението го измъчваше все повече, а нервите му бяха опънати до пръсване. Мозъкът му беше зает от безбройните мисли за момичето, което жадуваше най-много на този свят. Къде беше сега? Защо се държа така по-рано днес? Какво означаваше всичко това? И толкова ли беше хлътнал, че искаше отговорите на тези въпроси?
Портрета се плъзна и Зорница влетя в помещението. Още щом зърна Сириус тя се закова на място, а тръпки побиха цялото и тяло. Сякаш бяха прокарали електрически ток през всяка една нейна клетка. Ръцете и бяха отпуснати безжизнено до долните и крайници, а пръчката и висеше от края на пръстите и. Косата и беше разчорлена, сякаш в нея се бяха били птици. Беше се запъхтяла от тичането до тук.
-Къде беше до сега? – попита я веднага момчето.
- Не те интересува. –тросна се на свой ред Зори и го изгледа ядно. Не и беше до караници точно сегa, а и не беше свикнала някой да и иска сметка за каквото и да било. Тя се запъти към спалните помещения, но Сириус я настигне бързо и я хвана за ръката и. Пръстите му се забиха в нежната кожа на момичето и тя въпреки че беше ядосана не можеше да не забележи чувството, което я прониза веднага. При хладния му допир колената и се поприсвиха малко.
- Пусни ме, Сириус.
- Няма да те пусна, докато не ми обясниш. – сопна се той. – Не разбираш ли, че ме интересуваш прекалено много, за да се обърна със скептизъм към странното ти държание днес.
Какво си мислише той? Че с мили думи би склонил Зори да размисли и да му признае всичко? Е, успя. Момичето се отскубна от топлите му пръсти и се запъти към меките кресла до пукащия огън. Седна тежко на меката мебел, за да покаже все пак капка от вече изгубилото се достойноство. Естествено Сириус не биваше да разбира, че тя е склонила, затова Зори се правеше на недостъпна. Обърна поглед към огъня и се загледа в приятната игра на пламъците. Тя осъзнаваше, че момчето я чака, но не я интересуваше особено. Трябваше да се прави на недостижима.
-Е, ще започваш ли или да ще си чакам до утре?- попита Сириус като с тези свои думи разчупи маската на момичето, която тя използваше като щит.
Зорница започна разказа си монотонно, почти безразлично. Не поглеждаше към Сириус, който се беше разположил на креслото срещу нея. Очите и старателно изучаваха мекия персийски килим, който покриваше дъсчения под. Реакциите на Сириус, невидими за момичето, не издаваха нищо. Той просто гледаше към нея и не даваше изблик на емоциите си. Но все пак Зо реши да спести случката с Дейвид Монтагю- от съображения за сигурност както за Монтагю така и за Сириус.
-Отидох до директорския кабинет, но не знаех паролата и се върнах обратно. –завърши тя и вече погледна към момчето срещу нея.
Напълно неочаквано за нея Сириус се изправи и затъртузи крака. Седна от лявата и страна като прехвърли едната си ръка върху рамената и. С другата ръка я придърпа към себе си и я повдигна съвсем леко и без никакви усилия. Постави я в скута си и я прегърна. Доволна от близкия контакт с него, Зори постави пръстите си в непокорната коса на момчето като по команда. Сириус започна да шепти в ухото и като дъхът му опари нежната кожа на врата на момичето.
- Страхуваш ли се? – попита той.
- Не се страхува за мен самата, а за вас. Волдемор е опасен, Сириус. Като нищо ще замеси в тази история и вас, а това няма да го преживея. Няма да мога да живея с мисълта, че аз мога да съм причината за вашето нещастие. – тя млъка, тъй като момчето беше доближил пръстите си до устните и, за да прекъсне монолога и.
- Недей да се самообвиняваш за неща, които все още не са станали, а и може въобще да не станат. – прошепна той сладостно на ухото и. – По никакъв начин не може ти да си виновна за каквото и да било.
- Ами ти, Сириус? Ако пострадаш? Няма да мога да живея без теб, ако ти се случи нещо.
- Не си мисли, че и аз няма да изпитвам същото, ако стане нещо с теб. Но ако съществува такава вероятност то по-добре и самия аз да умра. Не че няма да съм умрял вече вътрешно де. – той се усмихна закачливо, но на Зори не и беше до усмивки, затова само въздъхна и зарови лицето си върху гърдите му. Сириус хвана с двете си ръце брадичката и и я накара да го погледне в очите.
- Разбери ме, мила. Това няма да промени дори малко от чувствата, които изпитвам към теб. Искам добре да знаеш, че нищо и никой няма да попречи да те обичам. Разбираш ли?
- Но, Сириус... – започна тя, но отново бе прекъсната от Мародера.
- Никакво но. – отвърна той и заклати глава. – Отговори ми просто дали си разбрала колко държа на теб.
- Разбира се, че съм разбрала. Но определено ти не си разбрал какво изпитвам аз. Никога няма да си простя, ако нещо ти се случи по моя вина, Сириус. Прекалено много съм се привързала към теб, за да не обръщам внимание на съня и на гложгащата ме мисъл, че ще пострадаш. – момичето заклати глава, а сълзите най-накрая бяха пуснати на свобода.
Сириус изтри с два пръста топлата вадичка, която се образуваше по бузата на момичето. Той я придърпа още по-плътно към него, сякаш това беше възможно. Загали я покосата с нежните си ръце и и прошепна в ухото:
- Обичам те, Зози. Сега ти си ми живота. И няма да допусна да те изгубя.
Момичето малко се стъписа от тези самопризнания. Но все пак вдигна глава от рамото на момчето и въкликна:
- И аз те обичам, Сириус.
Прегърнаха се, а устните им се срещнаха в една дългочакана, дългожадувана и дългокопняща целувка. Езиците им водеха приятна и нежна битка. Ръцете им като по команда се вплитаха в косата на другия и се увиваха около свободните кичури. Зорница изгаряше от удоволствие да е в прегръдките на Сириус, да е само негова, да е неговия живот. Сириус от друга страна пък се наслаждаваше на това чувство - да я притежава. Бяха като едно цяло-допълваха се идеално и си принадлежаха.
И в този момент за тях нямаше нищо друго важно освен да са в прегръдките на другия. Вече не ги интересуваха обикновените ежедневни проблеми. Не им пукаше дори и за Волдемор. Сега бяха само те двамата. Само те в безкрайния свят. И точно сега те намериха решенията на всичките проблеми. Точно сега откриха, че няма начин да няма начин.


******



На следващия ден по време на закуската в Голямата зала Джеймс зарадва всички от отбора по куидич, че тази вечер щяло да се състои първата тренировка. Но за Зори това въобще не беше добра новина. Напротив. Това означаваше, че ще прекара вечерта без прегръдките на Сириус, а когато той се върне едва ли щеше да е в настроение за нея. Това беше просто непосилно за нея, тъй като спомените от миналата вечер не можеха да избягат от съзнанието и, дори по ЗСЧИ, когато се предполагаше, че тя ще е изцяло отдадена на урока. Вече не можеше да се отдели от мускулестите му ръце, от буйната му мека коса, а дума не можеше и да се каже плътните му устни да са далеч от нея.
През целия ден Зо беше унила и потънала в тягостните си мисли как ще прекара една безсириусова вечер. Усещаше, че вече прекалено много се привързва към него и се убеждаваше все повече, че едва ли можеше да живее без него. Това определено не беше нормално на този етап на тяхната връзка, но нима можеш да кажеш на сърцето какво да изпитва?
-З ори, какво ти е? – попита Сириус на обяд в Голямата зала след продължилото цяла сутрин мълчение от страна на момичето.
- А? – попита Зо объркано и вдигна поглед от супата си, която разбъркваше безцелно.
- Има ли нещо, с което не съм запознат? Държиш се много странно и мълчаливо днес... Някаква причина има ли? Обидих ли те с нещо?
- Боже, не си ме обидил с нищо. – отговори тя и се подсмихна колко притеснителен може да бъде той. – Не искам да те натоварвам с моите проблеми.
- Знаеш, че всичко свързано с теб ме интересува и това няма да е никакво натоварване за мен. Но щом така искаш, поне ще ми кажеш ли с какво мога да ти помогна?
- Искам да ида на тренировката ти довечера. – отговори Зори светкавично, като погледът и си беше възобновил наблюдаването на купичката пред нея.
- Естествено, Зози. Ще ми направиш обаче голяма услуга, ако не ми се пресмиваш на уменията като пазач. – каза той с насмешка и момичето най-накрая се усмихна и настроението и се подобри.
Тренировката се проведе след часовете. Прекрасния залез озаряваше игрището по куидич, а големите стълбове стърчаха над нищото като две големи чудовища. Трибуните бяха празни и тво създаваше илюзията, че нещо наблюдава присъстващите. Но на пръв поглед нямаше нищо обезпокоително. Небето беше ясно и звездите започваха леко по леко да се появяват на небосклона. Вятърът се усещаше само чрез покащането на листата на дърветата, ограждащи игрището.
- Чудесни условия за куидич. – каза оценяващо Джеймс и огледа останалите от отбора. Зорница се запъти към трибуните, за да ги остави да се уговорят за тренировката.
Седем метли се извисиха в нощния хлад. Седем души се отправиха към различните части на игрището. Това общо взето се оказа една от най-добрите тренировки на отбора. Джеймс хвана сничът още на 3-та минута, а гончиите се спряваха повече от добре. Всичко внимаваха изключително много да направят една чудесна тренировка. Само Зорница не гледаше работата на останалите. Неиния поглед следеше всяко движение на Сириус, всеки негов жест, всяко едно докосване на куофълът. Тя наблюдаваше как косата му се вееше на малкия повей на вятъра. Любуваше му се отдалеч, а мислите и го пращаха при нея.
Нещо я изтръгна от поредния унес, в който беше изпаднала. От единия край на игрището се появи един силует, който много и припомняше за някого. Джеймс също видя сянката от високо и даде команда на всички да се приземят. Когато седемте чифта крака стъпиха на меката влажна повърхност, силуетът вече се беше приближил достатъчно близо. Зори различни с отворена уста, зяпнала в изумление,... Дейвид Монтагю.
- Какво искаш, Монтагю? – попита ледено Сириус.
Дейвид завъртя глава към него с изпепеляващ поглед.
-Нищо, което можеш да ми предложиш ти, Сириус Блек. – отговори чернокосия с нотка на ненавист в гласа. На всички им беше известно колко много се мразеха Сириус и Дейвид. – Но виж, твоята приятелка може да ми предложи много неща. – допълни той като този път се обърна към Зорница с палавост в очите.
- Да не си посмял дори да я докоснеш, иначе ще се разправяш с мен. – изрече Сириус и застана пред момичето като предпазителен щит. Зори не можеше да не забележи как космите на ръцете на любимия и бяха настръхнали от ненавист.
- Оу, спокойно, Блек. Нищо няма да и направя. Тя ще направи на мен.
И с тези загадъчни думи Дейвид Монтагю се врътна не пети и тръгна към изхода на игрището. Самодоволна усмивка се беше разположила върху лицето му, а душата му ликуваше, заради изречените думи. Зад себе си той остави единствено напрегнато очакване и притеснение.
Върнете се в началото Go down
Гост
Гост



ПисанеЗаглавие: Re: "Love is free" - фен фик   Пон 16 Мар 2009, 02:05

И да, аз пак се завърнах [sun]
Тази глава ми беше много тежко да я пиша. На няколко пъти ми беше на ей толкова *показва крайчеца на нокътя си* да ви разкрия тайната. Но не. Учудващо за мен се справих и открехнах само една вратичка за въпроси, над които можете да си блъскате достатъчно дълго време главичките.
Този път ще я посветя на Ники, който беше крайно любопитна да прочете главата и крайно нетърпелива да я получи. *хъг*
И някой да ме поздрави, че не я написах на края на март. (rofl) Все пак сме само 16 *плези се* И напразно е да ви казвам, че искам коментари, нали?!?
Айде ... Оставям ви да четете .. *знае, че става досадна* Приятно ви четене *хъг*








~~~ Глава осма – Моментно умопомрачение ~~~

Insanity: doing the same thing over and over again and expecting different results.



Есента се изнизваше бързо, все едно стрелките на часовника не отмерваха минутите, а дните. Буйният вятър, който господваше за кратко, се успокой и това прекъсна приятната цветна игра на опадалите листа. Мрачната шапка на небосколна беше се изяснила и слънцето се прокрадваше плахо от тук-таме останалите бели облачета. Но силния порив на вятъра беше изместен от по-спокоен, но далеч по-хапещ. Сега беше почти невъзможно да се наслаждаваш на яснотата на небето, заради иглите, които пронизваха топлата ти кожа.
Октомври донесе веселата вихрушка на снежинките. Двора на ‘Хогуортс’ бързо се затрупа от големите преспи, които приветстваха учениците. Езерото се заснежи и наблюдаването на монотонното прокрадване на гигантската сепия от сенките на водата стана невъзможно. Снежинките се сблъскваха меко с прозорците на училището и се трупаха на идеални купчинки по первазите. Обитателите на Забранената гора вече не се озъртаха плахо зад най-близките дървета. Те се бяха оттеглили навътре в дълбоката местност, недокоснати от любипитните очи на учениците. Сняг през този период на годината беше необичайно и затова всички му се отдаваха докато имаха време.
Рождения ден на Зорница наближаваше с всяка изминала секунда. Тя не го очакваше с толкова нетърпение, колкото останалите. За нея това означаваше още една година по-близко до трудната мисия, с която се беше нагърбила, без дори да знае за това. Стомахът и правеше две задни салта при мисълта за 27 октомври, дата, която за съжаление все повече наближаваше. Пъплеше след Зори с тромавите си крака и повличаше със себе си надеждата за спасението.
Въпреки очакванията и копнежите на Зо, 27 октомври я връхлетя като стоманена брадва. Сутринта на този толкова плашещ ден момичето се събуди с остра болка в стомаха. Явно не само душата, но и физическото и ‘Аз’ , знаеше какво означава това. Зори се изправи тромаво от леглото и отиде до банята. Отражението в огледалото можеше да се определи безпогрешно като призрак. Бялото лице, което гледаше умно от стъклената повърхност, отразяваше цялата тревога и безсъние. И наистина Зори не беше спала от близо две седмици, напълно погълната от рождения си ден, за да може да заспи. А когато най-сетне се унасяше, неспокойния и сън беше изпълнен всеки път с един и същ кошмар. Тя просто вървеше в едно поле с маргаритки. Опиянена от аромата на цветята, Зо дори не гледаше къде я завличат краката и. И всеки път се будеше, естествено с оглушителни писъци, когато достигаше езерото. Повърхността му се разцепяше от призрачно бялата коса на съсухрена старица. Обикновено на този момент момичето се будеше, цялата облята в гореща пот. Момичетата, с които делеше стаята си, вече бяха свикнали с крясъците и. Не че преди това са проявявали какъвто и да е интерес към Зорница.
След като отражението в огледалото придоби половината от естесвения си цвят, Зо навлече първите дрехи, които се изпречиха пред погледа и. Слезна с тромава стъпка в общата стая и се изненада да установи, че тя е празна. Погледна към големия стенен човек и въздъхна. Беше едва 5 часа.
Пльосна се силно на фотьойла, който беше най-близко до камината и почти мигновено съжали. Седна на нещо твърдо като камък и изписка след оглушителното крякане на това под нея. Тя се изправи скорострелно и погледна към нещото, издало такъв шум.
На малка топка се беше свило едно домашно духче. Огромните ми мръсни уши заемаха по-голямата част от главата, а носът му се прокрадваше между тъмнокафявите му очи, сега изпълнени с болка, като някой горист хълм. Облеклото му се състоеше от една издрипавела калъфка на възглавница, изглеждаща на поне няколко години. Общо взето видът му беше много окаян, а самото духче твърде тъжно и изпълнено с ненавист.
- Какво, в името на гащите на Мерлин, се опитваш да направиш? – извика то, а пискливият му глас отекна в празната стая. – Искаш да ме убиеш ли?
- Не, разбира се ... – започна да заеква Зори, объркана толкова много от омразата в иначе красивите очи на домашния дух. Може би само те му придаваха някакъв чар.
- О, не въобще. Винаги сте си били такива и такива ще си останете, вие магьосниците. Само вашата особа е от значение. А ние по-крехките създания къде сме? Естествено под вашето ниво. –духчето крякаше толкова силно, че сигурно беше събудило поне половината хора от кулата на Грифиндор.
- Моля те, по-тихо. Ще ..
- Няма да ми казваш какво да правя! – закрещя още по-силно и от преди духчето, неоставило Зори да довърши изречението си. Сега вече със сигурност беше събудил някого. Вече се чуваха забързаните стъпки, слизащи по витата стълба. Явно и духчето ги чу, защото изчезна с тих пукот. Зори остана сама да чака в празната стая, тръпнеща в напрежение кой идва.
Сянката, която се появи, напредваше бавно. Явно краката на приближаващия се влачеха едва едва по стълбите, твърде сънено. Силуетът постепенно се уголемяваше и най-накрая се появи зад ъгъла. Зо издиша дълго събиралия се въздух, защото последните стъпала извървя не кой да е, а самият ... Сириус.
- Зори?!? Какво правиш толкова рано тук? –изненадата му си личеше от всяка дума.
- Не можах да спя. –кратко отвърна тя.
- Мислех, че не изгаряш от нетърпение да дойде тази дата. – Сириус се приближаваше все повече. Той хвана лицето на Зо в топлите си големи ръце и положи устните си на челото и за кратка целувка. – Честит рожден ден!
- Ако получавах всеки път такива подаръци, бих искала всеки ден да имам рожден ден. – пошегува се момичето, а ъгълчетата на устните на Сириус трепнаха нагоре закачливо.
- Ти всеки ден получаваш подобни неща. – изкикоти се той. Но въпреки чакащите устни на Зори, той се отдръпна нежно.
- Какво искаш да правим? Все пак това е твоят ден ...
- Хм, нали мислехме да идем до Хогсмийд. Така или иначе днес е първото официално посещение за тази година. Не е ли добре така? – попита тя колебливо след смущаващата физиономия на момчето пред нея.
- Естествено, че е добре. Щом го желаеш. – Зори не беше особено убедена, но все пак се примири.
След няколко часа двамата вече бяха хванати за ръка, чакащи търпеливо на дългата опашка, виеща се към двора училището. Проверката на разрешителните течеше бавно и всички можеха да си позволят минути на разговори. Входната зала беше озарена от многобройното бъбрене. Сякаш учениците бяха реалното слънце, което липсваше навън в снежната октомврийска утрин, и озаряваха с щастието си залата. Когато най-сетне очите на Зори достигнаха меката пряспа най-близо до входа на училището, Сириус се усмихна закачливо. Пред тях бяха и Джеймс и Лили, и Ремус и Никол, който се държаха прекалено резервирано един с друг, а Питър се влачеше едва едва след всички. Дори на моменти трябваше да притичва, за да следва темпото на вървежа.
Пътят към селото се оказа по-лесен, въпреки очакванията на приятелите. Те не се надяваха на изчистени малки очастъци, благодарение на които ходенето се оказа много по-безпроблемно. Веселото им настроение ги съпътстваше с всяка крачка, дори Зори се беше поотпуснала в компанията на най-близките и хора. Вече не мислеше за тревожната цел, която очертаваше пътят и към бъдещето. Когато беше заедно със Сириус всички опасения изчезваха и тя се чувстваше в свои води. Мекия показалец на момчето масажираше студената длан на Зо и създаваше едно спокойно чувство в душата и.
- Къде искате да отидем първо? – попита Джеймс след поредната истерична доза смях. Хапещият вятър поклащаше леко косата му.
- Какво ще кажете за един бирен шейк в Трите метли, а? Този вятър не е особено гостоприемен. – Лили беше права както винаги. Бирен шейк в приятното заведение беше примамлива оферта. Затова всички се запътиха нататък.
Трите метли се намираха на една от главните улици в селото. Заведението винаги беше препълнено, а вратите му се отваряха гостоприемно за всеки измръзнал скитник. В самото помещение се намираха много и най-различни аромати. Като се започнеше от примамливото димене на бирените шейкове, минеше се през топлото ухание на горещите какаота и се стигнеше до силното огнено уиски. Ремус поведе останалите до тесгяха.
- Добър ден, милички. – възклика мило продавачката. – Какво ще бъде днес?
- Седем бирени шейкове. – обади се Лили.
- Е, аз не бих отказал и едно огнено уиски, но трябва да спазвам благоприличие все пак. –Сириус се ухили, а Зори го погледна изпод миглите си.
Приятелите намериха една празна маса в дъното на заведението, достатъчно далеч от вратата и студения повей на вятъра. Известно време се чуваше само мекото потропване на хлабите в масата. Това беше необяснимо. Винаги в компанията им цареше весело настроение и шеги. Сега мълчанието се проточи доста време.
- Къде ще идем после? – попита Никол в явен опит да разведри ситуацията. Всички я погледнаха стреснато, защото думите и бяха почти изкрещяни.
- Оу, еми не знам. Аз си мислех да киснем тук цял ден. – отговори Зори и въздъхна.
- Искаш да прекараш така рождения си ден? Седейки цял ден в едно заведение? – изненадата в изражението на Лили беше повече от очевийна.
- Щом съм с вас, това не ми пречи. – Всички се умихнаха на това искрено признание.
Звънчето на вратата изтрака. Зори насочи погледа си натам и едва не падна от стола. Вятъра, който беше нахлул в помещението за кратко, развяваше една странно позната кестенява коса. Косата, която момичето си спомняше много добре. Коса, която беше сякаш взета от един прекрасен сън. Сън в парка.
Момчето се запъти към тесгяха и прошепна нещо на продавачката. Тя закима бързо и му подаде някакъв малък предмет, който се събра само в едната му шепа. Ръцете му бяха толкова големи, че безпроблемо би могло да се събере вътре голямо врабче. Той се отправи към вратата, за да излезе отново в октомврийската снежна утрин.
Изведнъж Зори почуства рязък прилив на спомени, на адреналин. Противно на всички закони на природата и на любовта тя изпита желанието да го повика, да иде при него, да го разпита. Дори любовта и към Сириус нямаше вече такова значение както преди. Остър прилив на изглупяване би могло да се нарече.
Зорница се изправи и бутна стола си, който падна със силно стържене на пода. Всички погледи в заведението се впериха в нея. Тя усещаше, че Сириус направо ще продупчи дупка в гърба и с изпепеляващия си поглед. Нямаше време за колебания. Тя трябваше да го настигне. Започна да си разбутва хората, за да може да стигне по-бързо да вратата преди да е изгубила мига на истината. Чуваха се много изблици на болка и на възмущение от хората, които тя помиташе със себе си. Но въпреки всичко нея не я интересуваха. Усети, че нищо вече не я интересува и се оплаши от тази мисъл. Не е възможно да спре да я интересува Сириус. Та той беше любовта на живота и. След този неочакван обрат ще трябва да му обясни. Поне това му дължеше. Но сега трябваше да бърза. Не можеше да си позволи минути на размисъл какво е правилно и какво не, защото той си отиваше. Вече беше почти до вратата, а тя беше толкова далеч. Единствения начин да прикове вниманието му ...
-Моля те– извика колкото се може по-силно тя и вече абсолютно всички в заведението я гледаха любопитно. – Моля те, почакай.
Виковете и нямаха този ефект, който тя се надяваше. Той се обърна и я удостои само с един поглед. В очите му се четеше някакъв страх, който беше породен от реакцията на Зори. Момичето си помисли, че би трябвало и тя да изпитва страх. Все пак той беше смъртожаден. Какво я караше да тича така и да вика по този начин, че цялото заведение да я зяпа толкова неподправено? Нима беше луда, че се хвърляше сама и без чужда помощ в лапите на врага? Той враг ли и беше? Не, тя не го възприемаше така. Той искаше така да го възприема. Но за нея той си беше просто той от парка. Със завладяващата външност, която караше всички да се запитат реален ли беше.
Вече беше късно. Още щом видя Зо, момчето сякаш забърза крачка и отвори вратата. Със сетни сили тя избута последните хора пред нея и се запъти към централната улица, твърдо решена да го настигне. Но още докато тичаше, знаеше че е късно вече. Знаеше, че той ще се магипортира веднага щом излезе. И така и стана. Зори отвори със замах вратата и се разтрепера, заради пронизващия студ. Огледа улицата от всички посоки, но от него нямаше и следа. Колко познато ... Колко реално ... Колко правдоподобно ...
Момичето усети как се сгромолясва на ледената повърхност. Не би трябвало да прави такива неща. Та тове беше извън всякакви граници. Тя не искаше това. Не биваше да се отдава на моментния и копнеж. Какво я прихвана? Как ще обясни сега на Сириус? А на останалите? Единственото заключение, което биха си направили те, беше, че тя е луда.
Нечии ръце я вдихнаха от студения паваж. Зори знаеше вече кой е. Би разпознала това чувство навсякъде и по всяко време. Знаеше, че най-лошото сега ще я връхлети.
-Какво, за бога, си мислиш, че правиш? – попита разярено Сириус, а изражението на лицето му беше повече от бясно. – Кой беше този, по който се затича?
Истината ли трябваше да му каже сега? Знаеше, че от това ще го заболи, но лъжата щеше да го нарани много повече. ‘Истината винаги излиза на яве’.
-Даниел Харпър.
Върнете се в началото Go down
Гост
Гост



ПисанеЗаглавие: Re: "Love is free" - фен фик   Съб 11 Апр 2009, 13:16

Здравейте отново! *сън*
Новата глава наистина се забави, но имах страшно много ангажименти напоследък и не успявах да отделя нужното ѝ време, за да я направя както аз искам. Е, тази вечер ѝ се усмихна късмета и ви я представям напълно завършена.
Отново се открехват няколко вратички към бленуваната истина. Загатва се и нова мистерия в края на главата, върху която ще имам материал далеч напред във фика.
И такам .. Njoy *сън* *хъг*
А и между другото няма да е зле, докато четете да слушате тази песничка. А за втората част на главата слушайте тази







Глава осма – Разликите между реалността и въображението

„- Зо, признавам те! Можеш да объркаш страшно много човек, въпреки че идеята ти по начало е била да му изясниш нещо. – той се усмихна кисело и отново погледна момичето. – Но аз ще тая надеждата, че някой ден ще разбера всичко.”

"Само ти... Само аз... Само ние..."



- Кой? – попита неразбиращо Сириус, а веждите му се сключиха напрегнато. Зори изучаваше за един кратъг миг изражението му.
- Не съм сигурна, че тук е подходящото място за тази история. – отвърна заобикално Зори и се врътна към вратата на заведението с ясното намерение да влезе вътре. Обаче Сириус имаше други планове. Той я хвана малко над лакътя и отново я обърна към себе си.
- Въобще не си и го помисляй. Дължиш ми обяснение.
- Обяснение? – очите на момичето зашариха по разгневеното лице на момчето пред нея. – Повярвай ми, Сириус, не искаш това обяснение точно тук и точно сега.
- Мисля, че по този въпрос, мога и сам да взема решение кое е добре за мен и кое не.
- Аз пък мисля, че специално по този върпос, въобще не можеш да знаеш кое е добре за теб и кое не. – тросна му се момичето и тропна леко с крак в заледения паваж. От това последва и загубата на координация и равновесие на Зо и тя залитна. Сириус обаче се оказа с доста бързи рефлекси и я хвана почти веднага за кръста, което предотварти сгромолясването ѝ.
- Няма да е зле да внимаваш повече.
- Спокойно, познавам самата себе си по-добре от теб. – контрира го тя и отново го изгледа на кръв.
- Явно е така, щом не мога да си обясня защо постъпи по този начин преди малко. – миг за мълчалива пауза. – Ще ми кажеш ли кой, по дяволите, е този Даниел Харпър?
Само за един кратък момент през мислите на момичето притича една изключително съблазителна идея, която щеше да си пасне на мястото тук и сега, но пък за сметка на това щеше да нарани страшно много Сириус, а това нямаше да бъде по силите на Зо, тъй като тя го обичаше и не искаше той да страда. За това поклати отрицателно глава, хем да разкара тази мисъл, хем и да отговори на въпроса на момчето. Той въздъхна тихичко и хвана Зори за раменете, като я разтресе леко. Това я принуди да вдигне глава и да погледне напред. Очите му бяха затворени от опита му да овладее цялата гневна енергия, която съдържаше в себе си в момента.
- Какво искаш от мен, Зорница? – попита през зъби той, като очите му все още бяха затворени.
- Сириус ... – започна колебливо момичето, тъй като се опасяваше тази малка игричка да не е пресякла някаква невидима граница на търпението на момчето. – Сириус ... Нима си мислиш, че не искам да съм с ... теб? – последната дума беше трудна за изговаряне на висок глас. – Нима си мислиш, че сме заедно просто ей така?
Тя докосна мекото му лице, което накара момчето мигновено да потърка бузата си нежно в топлата длан на Зорница. Този малък жест на близост явно накара романтичното ‘Аз’ в Сириус да се събуди и той допря студените си усти до тези на момичето за кратка целувка.
- Не ми даваш доводи да мисля обратното. – отговори безпощадно той. – След всичките тези странности и ти би си помислила същото, ако беше на мое място. И особено след най-странното след най-странните неща, които може да направи едно момиче към момчето в живота ѝ. Да тръгне по друго момче ... Та това е наистина супер странно, безотговорно и ...
- Спри, моля те, не се доизказвай! – зашептя Зори и докосна с измръзналите си пръсти устните му, което го накара да спре да дърдори всичките неща, които мисли. – Знам, че е странно, Сириус. Знам как изглежда от страни. Не, моля те, не казвай нищо. Остави ме да ти обясня. – каза тя, тъй като момчето беше на път да я прекъсне отново. Той кимна разбиращо с глава, тъй като това му беше и неговото желание за момента. – Никога, ама никога, не си и помисляй повече такива неща, чу ли? Това направо е светотатство. Въобще не мога да проумея откъде си ги измисли тези неща и как ти хрумнаха. И преди да ми споменеш отново за Даниел искам да ти кажа, че именно за него не трябва да се притесняваш ни най-малко. Самата история с него ще ти я разкажа. Обещавам! Но не сега ... Не е подходящия момент, в който ще разбереш моята история. Знам, че това е един вид тайна от теб, но така е по-добре. По-добре е за всички нас. Защото това не засяга само мен или само Дани или само теб. То засяга и тримата ни, както и нашите приятели. А аз не мога да съм отговорна за вашето нараняване. Защото такова непременно ще има, след като разберете истината за съществуването ми. Разбери ме, моля те. Ще дойде време и за това. Обещавам ти!
Зори вдигна поглед, за да проследи реакцията на Сириус след не особено разбираемите ѝ обяснения.
- Зо, признавам те! Можеш да объркаш страшно много човек, въпреки че идеята ти по начало е била да му изясниш нещо. – той се усмихна кисело и отново погледна момичето. – Но аз ще тая надеждата, че някой ден ще разбера всичко.
- И дано, когато този ден дойде, да не започнеш да крещиш и да бягаш от мен, колкото бързо ти позволяват крайниците. – вметна тя и се усмихна плахо.
- Едва ли е възможно да избягам от теб. – Сириус направи кратка пауза за един реещ се поглед из улицата. – Може ли все пак да ми отговориш на поне един въпрос?
- Зависи какъв е той.
- Длъжен съм да опитам. – отново прекъсване. Момичето изчакваше търпеливо Сириус да си събере мислите и да ги свърже в смислени изречения. Просто минутки на уединения и за двамата. – Искам да знам само кога разбра за тази твоя толкова загадъчна история? В смисъл ... От обърканите ти самопризнания разбрах само, че всичкото това, което искаш да ми кажеш, те засяга пряко, както и мен, и този Даниел – той направи погнусена физиономия при споменаването на името му. – и приятелите ни. Схванах също, че ти си разбрала за това чрез някой друг. Сякаш тази тайна се е случила преди да се родиш. Така ли е? И ако е така как си разбрала?
- Доста проникновено, Сириус. Добър анализатор си. – тя му се усмихна, но закачливостта ѝ бързо се изпари, тъй като тя започна да отговаря бавно на върпосите му. – Наистина добре се справяш в разконспирирването на дадено нещо. Правилно си разбрал, че тази тайна, ако можем за улеснение да я наречем така, е свършен факт преди моето раждане. И за съжаление аз не мога да променя почти нищо, защото е именно преди да се появя на бял свят. За това е и толкова трудно за обяснение. Надявам се някой ден да съм в състояние да ти обясня поне разбираемо, ако не изцяло. – тя си взе няколко бързи глътки въздух преди да продължи с историята си. – А колкото до това как съм разбрала, то си върви с разкритието за моите магически способности. Грубо казано след смъртта на майка ми имах среща с дотогава неизвестния ми дядо и с баща ми, които ми обясниха историята, но не бих казала, че беше с най-големите подробности. Тогава се задоволих и само с това, но по-късно не ми беше достатъчно.
- И как ги разбра тези подробности? – любопитството на Сириус се изостряше след всяка изминала секунда.
- Майка ми беше написала всичко в едно писмо, което ми беше дала още, когато бях на пет години. Но ми беше заръчала да го отворя само, ако нещо непредвидено и се случи. Въпреки че преди време нямаше такава възможност, тя пожела този вариант. Аз тогава не разбирах защо иска да е така, но уважих решението ѝ и следвах съвета ѝ да пазя този плик, като очите си, тъй като вътре пишело важна информация за спасяването на света някой ден. Когато тя почина, още същия ден аз прочетох думите, които тя беше изписала с прекрасния си почерк и се заклех в паметта ѝ да спазя всяко едно от нещата, които бяха написани там. И започнах да ги изпълнявам преди няколко месеца.
- Какви неща имаш предвит, Зори? – определено беше шашнат. Не беше очаквал развоя на разговора да стигне до тази точка.
- Някой ден, Сириус ... И по-скоро, отколкото предполагаш, ще разбереш всичко. Обещавам ти! – тя му се усмихна и пристъпи една крачка към него. – А до тогава, - още една крачка. – ще те помоля единствено – тя уви ръцете си около врата му и така скъси и последните сантиметри, делящи ги. – да ми се доверяваш без да задаваш въпроси.
- Да живея в тъмнина какво те мъчи, така ли? – попита той скептично.
- Засега това е най-добрия вариант. По-нататък ще бъдеш по-осведомен и ако искаш можеш дори да ми помогнеш.
- Естествено, че искам. Всяко нещо, което ще допринесе за успеха ...
- Да, да, знам. – прекъсна го тя и докосна устните си до неговите за кратка целувка. – Обичам те, Сириус и съм ти задължена, че ми вярваш сляпо.
- И аз те обичам, Зори.
Ръцете на момчето се спуснаха към талията ѝ и я доближиха още малко към него, сякаш това бе възможно. Зори вплете пръстите си в косите му и той въздъхна от удоволствие, докато галеше гърба ѝ. Устните им се срещнаха спонтанно, все едно го направиха по команда. Дори не се замислиха, че са насред улицата и то пред едно от най-оживените заведения, чиято врата често се отваряше от забързаните клиенти. Задоволството беше взаимно и в същото време не искащо да бъде спряно. Щеше да е върховно да бъдат така до края на вечността...
„Само ти... Само аз... Само ние...”

*****

-Зориии!
Някой крещеше, колкото глас му държи. Определено това не беше добре дошло за слуха на виканото момиче, тъй като неините уши бяха на милиметри разстояние от крясъка.
-Това малоумно растение ме ухапа, заради твоята разсеяност. Хайде по-сериозно вече, защото започвам да се ядосвам, а това не е на добре.
Клепачите на Зорница се отвориха рязко при споменатата заплаха на Лили, която седеше на стола до нея. В оранжериите беше по-горещо от обикновено, защото този час се занимаваха с някакви странни причудливи растения, който ако не е мъртва тишина бълваха огън, а ако пък ги пипнеш не където трябва те ухапваха по пръстта и той цилият се покриваше с гадни зелени петна. Именно с такива петна беше покрит и показалеца на Лили. Самата тя подскачаше на един крак, неспособна вече на крещи на Зо.
-Какво става тук, момичета? – попита професор Спраут, която влачеше крака в тяхна посока.
- Професоре, явно растениято е ухапало Лили и тя едва ли ще може да продължи нататък с урока. – отговори вместо приятелката си Зори, с което ѝ спести болката от неизказаните думи. Ако Лили си отвореше устата, най-вероятно да започне да крещи отново. Този път, заради петната.
- Най-добре да иде до болничното крило, така или иначе няма да ти е полезна в този вид.
Лили само това и чакаше. Грабна с незаразената си ръка чантата си и отпраши към болничното крило, където я чакаше търсеното спасение от болката. Със сигурност Мадам Помфри се беше запасила с елексир за ухапванията, тъй като Лили беше вече седмата с подобна травма.
Слава Богу, че звънецът удари само няколко минути след като Лили беше излязла. Така работата по растениято се отлагаше за следващия час. Зори се чувстваше малко гузна, защото явно беше проспала урока и приятелката ѝ е трябвало да свърши всичко сама. Трябва да я посети в болничното крило по възможност с много балони и кутия шоколадови бонбони.
Зо грабна нещата си и повлече крака към изхода на оранжериите. Наложи се да изчака няколко нетърпеливи съкурсници, които определено умираха от глад, защото се бутаха като изгладняли хиени. Тя излезе една от последните, ала не и бързаше особено. Вместо да тръгне по обичайни си коридор, който водеше от двора на училището право при Голямата зала, тя избра по-дългия, но за сметка на това по-спокойния. Единствено стъпките и се огласяха в безученическото пространство и това и харесваше. Наслаждаваше се на тишината. Обикновено по коридорите беше като на Троянска война, но в тази част на замъка рядко идваха ученици.
И тогава се случи за първи път... Едно ярко проблясване пред очите на момичето. Все едно някоя звезда беше пред нея и щеше да я ослепи всеки момент. Тя покри очите си с ръце, но от това нямаше особен ефект. Безсилна да спре яркия лъч светлина, Зорница падна на колене на твърдия цимент. Защо и се случваше това толкова често напоследък? Сякаш се беше срасла с твърдия под. Много пъти за малко време го виждаше от близо, а това не беше добре. Тя постави ръцете си на грапавата повърхност, напълно отказала се да се бори срещу тази внезапна светлина, която просто не искаше да си иде. Явно трябваше да я изтрае.
И тогава светлината изчезна толкова внезапно, колкото се и беше появила. Но на нейно място се настани друг образ, който беше доста по-страшен от безобидния лъч. Зори виждаше съвсем ясно всички детайли, макар и със сигурност да не искаше това. Гледката беше покъртителна. Дори без да се усеща, сълзите ѝ започнаха да се стичат на вадички по лицето ѝ, непосилно да се спрат дори за кратък миг. И това въобще не беше неочаквана реакция...
Никол лежеше просната на земята, напъно неподвижна. Собствената ѝ сестра... Това беше нереално! Дрехите и бяха напоени с кръв. Нямаше дори едно петънце неокървавено. На няколко места се виждаха следи от зъби. Тя беше...
-Мъртва! – изговори последната дума на глас Зори.
И когато думата се изплъзна от устата ѝ, видението или каквото и да беше изчезна внезапно. Зори отново беше в коридора, сам самичка. Колената ѝ вече се противопоставяха на пода и боляха жално. Сълзите не спираха да се стичат по лицето ѝ, а и самото момиче не беше в състояние да ги спре.
-Мъртва...
Върнете се в началото Go down
Sponsored content




ПисанеЗаглавие: Re: "Love is free" - фен фик   

Върнете се в началото Go down
 
"Love is free" - фен фик
Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
HpFans-Bg.com :: Архив?-
Идете на: